Secure A Copy Een Doodgewoon Leven Written And Illustrated By Karel Čapek Made Available In Text

sterren vooral omwille van het feit dat dit boek geschreven werd in! Moderne ideeën over identiteit, Wel nogal traag, ik had de neiging om regels over te slaan,sterren omdat dit boek je toch wel aan het denken zet,
De naamloze protagonist voelt het einde van zijn leven naderen en besluit zijn biografie te schrijven een schijnbaar gewoon leven voortkabbelend meestal met een paar uitschuivers waar snel wordt overheen gegaan.

Maar na een verslechtering van zijn fysische toestand wordt hij eerlijker verschillende stemmen beginnen te spreken in zijn hoofd, eisen de aandacht op, wijzen hem op bepaalde facetten in zijn leven die toch anders waren dan wat hij eerst vertelde, zij zoeken de drijfveren hiervan op.
Het is voor een deel zijn geweten dat zijn kleine kantjes benoemt, zijn falen, zijn eerzucht en zijn dromen,
Zijn we niet allen zo Stellen we ons niet graag anders voor dan we zijn, maken we het niet graag een beetje interessanter, liever, zachter, positiever, . .
We zijn wie we zijn, een amalgaam van personen, personages die ons karakter maken tot wat het is, verschillende trekken die om beurten de overhand krijgen,
Verder wordt het ook duidelijk dat we zelf de synthese zijn van wie voor ons kwam, niet enkel fysisch, maar evenzoveel een verzameling van karaktertrekken van zij die voor ons kwamen.

Een boek om even bij stil te staan, Този период от моя живот приличаше на непрекъснат монолог: монологът е ужасно нещо, някакво самоунищожаване, някакво разкъсване на нишките, които ни свързват с живота човекът, който води монолог, вече не е просто самотен, той е отчислен и изгубен. “

Тази година ще споменавам тук май само Карел Чапек и Карл Уве Кнаусгор с възторг. Нямат нищо общо освен първата буква, но се случва повече да ги чета сега и все да ги харесвам. Всъщност защо Обикновен живот“ да не е една от хилядите разновидности на автобиография, както е и Моята лична борба“ на Кнаусгор. Нямам представа дали книгата на Чапек е частично отражение на неговия живот, но главният герой това прави: след пенсионирането си разказва за обикновения си живот. Това му е целта: за разлика от биографиите на великите хора, оставили следа, да разкаже за един найобикновен железничар. Още от детството азбира се. Някои прозрения са малко старомодно и пряко представени, други направо се сливат със съвременните психологически теории.

Училище:
Ние ви подготвяме за живота, проповядват господа учителите, като че ли онова, което шава пред тях по чиновете, не е достойно за името живот. Животът ще започне едва след матурата това е в обши черти найсилната представа , която насажда у нас средното училище, и затуй ние го напускаме, като че ли ни връщат свободата, вместо да изпитаме поне малко вълнение от раздялата с момчешките си години. “

Татко:
Обичах баща си, защото беше силен и ясен, Да го докоснеш, беше такова чувство, като че ли се опираш в стена или в мощен стълб. Мислех си, че е насилният от всичко хора миришеше на евтин тютюн, бира и пот и мощната му физика ме изпълваше с някакво блаженство от сигурността, надеждността и силната. Понякога се разфучаваше и тогава биваше ужасен,

вилнееше като буря толкова посладка беше трошицата ужас, с която се изкатервах след това на скута му. Не говореше много“

Мама:
Мама не беше толкова ясна беше много поемоционална, сприхава и преизпълнена с любов към мене имаше мигове, когато ме притискаше пламенно към себе си и стенепе: Рожбата ми, единственото ми, умряла бих за теб!“ Когато се разплачех и тя ме прегърнеше, аз сякаш се разтопявах ужасно обичах да хлипам в меката ѝ, измокрена от разлигавената детска уста и сълзи шия изтръгвах от себе си колкото можеше подълбоки ридания, докато накрая всичко се разтопяваше в блажено и сънно мрънкане: мамо, мамо!“ Изобщо мама за мене беше свързана с необходимостта ми да плача и да бъда успокояван, с изострената ми чувствителност към наслаждението от болката, “

И така те никога не изчезват от живота му, макар и не вечно живи. Така се оказва и че животът му не е чак толкова едностранен и обикновен. Да вземем само по две черти от характера на майката и на бащата, ето ти четири разновидности“ на живот за главния герой. Плюс собствените обстоятелства, които постилат пътеките на живота му, ето ти осем човека в един. Всичките наши тела“ Това не съм бил аз, това сме били ние. “ Ясно, че всичко това в крайна сметка е едно АЗ и че всеки иска да бъде НЯКОЙ.

Разбери, това трябваше да бъде съвсем проста история, животът на един обикновен и щастлив човек а сега гледай колко различни хора напират в нея: обикновеният човек, оня, пробивният, ипохондрикът, романтикът, бившият поет и бог знай още кой цяла тълпа са и всеки твърди, че това съм аз. “

Не зная да отбележа ли стила като нещо изключително, но със сигурност силно въздействаща е смяната на лицата човекът разказва за себе си ту в първо лице, ту във второ, ту в трето, че понякога и в множествено число. Мога общо да кажа за творчеството на Чапек, че е много разнообразно и каквото съм прочела разкази, роман, пътеписи, ми е харесало а им и още доста фантастика не съм чела.

Найприятно ми беше, когато в един период историята се лееше като в поток на съзнанието, защото в тази част дори ми заприлича на Бохумил Храбал и заради градацията на емоцията накрая Ще бъда толкова повече, колкото помалко аз“ остава в мене, аз“, което ме ограничава. “. Включително и с иронията, макар че можем да определим главния герой като сух“ човек. В първата половина той разказва живота си от малък до старини, във втората вече е анализът“ нямал е намерение да разсъждава, но ей нà, дошло му е. При тези самоанализи пак повтаря някои от случките и срещите в живота си, и то често. Но не е досадно, а поскоро като умел подход на Чапек познати случки и периоди, но вече през призма с много гледни точки.

Животът на човека се състои от множество различни възможности, от които се осъществяват само една или няколко, докато другите се проявяват откъслечно, за миг или изобщо не се осъществяват никога. Ето тъй виждам сега историята на всеки човек. “

Тази книга ме накара още повече да се отдалеча от претенциите кога един живот е пълноценен, смислен от етикетите за успех, които поставяме Ами може да си е бил сухар човекът, но имаше и романтик в него може да е бил кариерист нагоре към върховете, но имаше жена с някаква“ обич и Низкото и злото никога не стана мое. “ Неотдавна четох новела на Фицджералд и мога да кажа, че главната тема беше същата кога си и кога не си пропилял живота си. Имах поскоро някои несъгласия е нея, за разлика от тази книга сега.

Високо върху грамадата талпи седи момченце не, вече не е толкова високо, а и момченцето се е превърнало в голям човек с пристегната служебна куртка, със служебна фуражка на главата си и интересни мустачки на интересното бяло лице дявол знае защо са го изпратили тук, мисли си началникът на последната на света гара. Господин началник, разрешете да доложа, той е изпратен тук със следната задача: да седи върху дъските, както седеше едно време у дома си. Човек трябва да измине дълъг път, за да се озове отново у дома си. Трябва много да се учи, да извърши куп глупости, трябва да изхарчи цял къс живот, за да се намери отново върху талпите, които ухаят на дървесина и смола. “.